| Summary: | Монографията „Медиите - между свободата, бизнеса и политиката“ (2011) е едно от малкото научни произведения, не само в България, които формулират „корупцията в медиите“ като самостоятелна изследователска тема. Проблемът е много слабо проучен в световен мащаб. Този дефицит се дължи главно на общоразпространенето мнение за медиите като „кучета пазачи“ на обществения интерес, които се борят с корупцията. Цели, задачи и изследователски въпроси: Основната цел на монографията да се изследва медийната корупция като феномен. Изследователските въпроси са насочени в три посоки. Първо – да се откроят причините и предпоставките за наличието на корупционни практики в медиите. Второ – да се проучи как функционира на практика корупцията в медиите, да се типологизират корупционните практики в медиите по света, да се дефинират механизмите, каналите и целевите групи на медийната корупция. Трето – да се изследват последиците не само за медиите, но и за политиката, икономиката и публиката. Структура на работата, теоретична рамка, методи: Монографията е разделена на три части: „Сиви зони и корупционни практики в медиите. Глобални, регионални и национални тенденции“, „Колко силно лаят кучетата? Образът на корупцията в българската преса“ и „Българските медийни барони. Системно структурни предпоставки за автоцензура и media bias в печатните медии“. I. Първа част: Централният проблем – за корупционните пратики в медиите като световен феномен, е представен в описателен и аналитичен план в първата част и е разгледан като продукт на „сивите зони“ в медиите. Двете явления са изследвани с помощта на т.нар. кабинетно проучване. На системно ниво е потърсен отговор на въпроса как политическото инструментализиране, приматът на комерсиалната логика на развитие на медиите, рестриктивното медийно законодателство, регионално обособени социокултурни фактори като политическия клиентелизъм, влиянието на роднинските и приятелските кръгове и др. водят до създаване и разрастване на „сивите“ зони в медиите. Те са дефинирани като „пространството“ на етично недопустими, но законово ненаказуеми практики и засягат както дейността на отделния журналист, така и функционирането на медийното предприятие. „Сиви зони“ са автоцензурата, размиването на границите между легитимните и нелегитимните отношения между журналисти и немедийни актьори, неясната медийната собственост, порочните модели на финансиране на медиите и на организация на журналистическия труд и др. „Сивите зони“ могат да бъдат разглеждани като широко отворена врата за корупция в медиите. Този извод е обратната страна на медала на утвърденото в научните изследвания и публичния дискурс разбиране, че колкото по-свободни са медиите в една страна, толкова по-ниско е нивото на корупция в нея. Медийната корупция е разгледана от правен, политологичен и етичен аспект. Представен е обзор на неетичните и корупционни практики в медиите в световен мащаб. Не е направено ясно разграничение помежду им, защото твърде често границата между първите и вторите е много пропусклива. Списъкът включва: конфликт на интереси, отстъпки за журналисти при пазаруване, „малки любезности“ – подаръци за журналисти, безплатни пътувания с политици или с цел представяне на нови продукти, частни и държавни журналистически награди, публикуване на скрита реклама“, „подкупът, наречен близост“ – прекрачване на допустимите прагове в общуването между журналисти и политици, респ. между журналисти и пиари, писане на статии срещу заплащане, търговия с влияние и др. 1. Първа глава: Въпреки че медиите притежават относителна власт в обществото, те изпадат все по-устойчиво в структурна и функционална зависимост от други важни обществени системи. Въз основа на теоретични трудове, емпирично-аналитични изследвания, анализи на закони и други източници в първа глава е анализирано значението на водещи фактори за функционирането на медиите и работата на журналистите в една демократична политическа система. Влияние на политиката: Политическото инструментализиране на медиите при демокрацията намалява чувствително особено след Втората световна война, но не изчезва. В наши дни то се упражнява по-субтилно като се използват нови форми за контрол върху движението на информацията в обществото. При това на първо място става въпрос за политически пиар, новинарски мениджмънт, politainment, при който политиката, представяна в развлекателен модус, се превръща в централна величина на политическата култура, и др. От друга страна, въпреки прекалено оптимистичните или песимистичните преценки (вярата в медиите като „четвърта власт“ или тезите за безсилието на медиите) мнозинството от изследователите на масовите комуникации подхождат по-трезво и отчитат отношения на взаимозависимост между медиите и политиката. Само по себе си това не трябва да бъде основание тези отношения да се поставят във фокуса на корупцията или най-малкото да се дефинират като сива зона. Проблеми възникват, когато зависимостта между медии и политика, изразяваща се във взаимното въздействие помежду им, започва да се проявява в области, в които не е обект на наказателното право, но представлява проблем от гледна точка на етиката. За де се избегне такъв характер на симбиозата между медии и политика, те трябва да проявяват разбиране за ролята и функцията на другия. Необходимо е да се балансира върху тънкия лед, но да не се жертва професионализмът. Влияние на медийното законодателство: Рестриктивното медийно законодателство също влияе негативно върху медиите. В либералните демокрации такова въздействие се наблюдава най-вече в отделни сфери, например приемане на по-строги дакони с цел борба с тероризма и защита на националната сигурност, особено след атентатите в САЩ на 11 септември 2001 г. В някои региони като Източна Европа, големи части от Азия и Латинска Америка с превантивна сплашваща цел в законодателството е залегнал принципът на глоби за обида и клевета, които са несъразмерно високи в сравнение със средния доход; в някои случаи за тези две престъпления се придвижда дори и затвор. Най-потърпевши от рестриктивния подход са журналистите. Законите в много страни изискат тъкмо журналистите, а не засегнатите лица – политици, бизнесмени, известни личности и др., да се аргументират детайлно за използването на факти, изказвания и документи, уличаващи някого в извършване на престъпление. Влияние на комерсиалната логика: Проблемът е анализиран в рамките на политико-икономическия подход за отношенията между медиите и политиката. Той акцентира върху значението на влиянието на (формите) на медийната собственост, дерегулацията и медийната концентрация, на рекламния пазар, на новите форми на организация на журналистическата дейност и др. Борейки се за максимизиране на печалбата на всяка цена, новинарските медии изоставят призванието си да бъдат информационни посредници между политиците и гражданите, между пазара и потребителите и все повече се позиционират в развлекателния сегмент, в инфотейнмънт комуникацията, в сферата на услугите и корпоративната журналистика. Тези нови тенденции в медийното развитие не трябва да бъдат разглеждани задължително като синоними, но на практика техните логики често се припокриват. В наши дни комерсиалната логика на развитие на медиите, която ги подчинява на корпоративните интереси на собствениците им, доминира отчетливо над журналистическата логика, която предполага служба в интерес на обществото, без да отрича необходимостта от силен икономически фундамент на медиите. Регионални модели на медийни зависимости: Разгледани са популярните в научната литература три модела на журналистически култури и отношения между медийната и политическата система в западните либерални демокрации: средиземноморски или поляризирано-плуралистичен, северно-/централноевропейски или демократично-корпоративистки и северноатлантически или либерален модел. Значението на регионалните модалности на медийните зависимости е илюстрирано и с акцентирането върху политическия клиентелизъм, който е широко разпространен например в страните от Южна Европа и Латинска Америка. В тези региони е силно изразено преплитането между медийни, икономически и политически интереси. Негативните тенденции при развитието на днешните медии водят често до автоцензура и media bias. Премълчаването на важни теми и проблеми, както и пристрастното осведомяване са само две от многобройните сиви зони в медиите. Други такива зони могат да бъдат открити на други нива в медийното предприятие: в експлоатацията на журналистите от страна на медийните собственици, особено в условията на кризи на медийния пазар; в размиването на границите между медии и политика; в победния ход на infotainment, който води до обезценяване на информацията и политическите съдържания; във финансирането на медийните предприятия от нелегитимни източници; в присъствието на медийни предприятия в структурата на чужди на медийния бизнес конгломерати и др. В тези сиви зони се проявяват неетичните, но ненарушаващи закона действия на журналистите и корупционните практики в медиите като границите между тях често се размиват. Журналисти, които работят постоянно под външен и вътрешен натиск, привикват бързо да правят компромиси с професионалните норми и етичните стандарти на професията. 2. Втора глава: Теоретични рамки на изследванията за медийната корупция. Изследването на корупционните практики в медиите изправя учените пред поне три предизвикателства. Първо, темата все още е табу в публичния дискурс – не само в България, но и в утвърдените медийни демокрации. В крайна сметка медиите са възприемани като основни актьори в борбата с корупцията, особено в развитите демокрации. (Много студии твърдят, че ефективна борба корупцията е възможна само в страни с независими и критични медии). Второ, феноменът „корупция“ се асоциира предимно с подкупа и други злоупотреби в държавните и публичните институции, а медите са предимно частни предприятия; корупционните практики в частния сектор са изследвани много по-малко. Трето, често е трудно да бъде преценено дали даден журналист е бил подкупен или например се е самоцензурирал. Автоцензурата, самоналожена с цел осигуряване на всекидневната прехрана на журналиста или гарантиране на социалното му положение, също би могла да се разглежда като форма на медийна корупция. Като цяло теоретичните основи на изследването на медийната корупция се оказват много рехави. Но една дефиниция на медийната корупция е неизбежна за целите на монографичния труд. Ако медиите бъдат разглеждани като частни предприятия, в тях корупция ще бъде налице, когато журналисти, издатели и собственици използват техните цели за постигане на лични цели. Ако медиите бъдат разглеждани като публична власт, корупцията може да се дефинира като злоупотреба с власт в полза на частни и корпоративни интереси. Частната полза, която може да бъде реализирана в такива ситуации, върви ръка за ръка с причиняване на вреди на конкурентните актьори. Като корупционни могат да бъдат определени следните практики в медиите: подкуп (вземане, предлагане): писане на статии срещу нерегламентирано заплащане, подбуждане към противозаконни действия срещу заплащане (журналисти подкупват чиновници; скрита реклама – етично недопустима практика, която може да бъде пречислена към корупционните практики в медиите, когато се публикува срещу нерегламентирано заплащане; източване на държавни фирми за реклами и обяви в избрани медии (практика, обичайна за страни като България в периода на прехода); търговия с влияние: Поради публичната власт (високи рейтинги, тиражи и т.н.), с която медиите разполагат, медийните собственици могат да упражняват влияние върху политическите, икономическите и други обществени дела, за да получат в замяна финансови или други предимства; нелегитимно лобиране; непотизъм (назначаване на хора от медиите за посланици и на други постове в обществените служби като отплата за оказани от тях услуги в качеството им на журналисти, издатели или собственици на медии). Във всекидневието е трудно да бъдат разграничени мнгообразните корупционни практики в медиите от етично недопустимите и нелегитимни, но ненарушаващи закона действия на журналистите. В отношенията между политици и журналисти могат да бъдат установени елементи на корупция, например във всекидневието, когато достъпът до ексклузивна информация се заплаща с безкритично осведомяване. В такива случаи журналистите не получават финансови или материални облаги от политиците. Интересите на конфликти при упражяване на журналистическата професия, отстъпките за журналисти при пазаруване (типична за Германия практика), частни и държавни журналистически награди, подборът на журналисти за пътувания със самолетите на властта (в България държавата поема дори разходите за полета им), тестовете на нови модели коли и промоционални пътувания по екзотични туристически дестинации с цел пиар информиране и др. могат да бъдат пречислени към "сивите зони" в медиите. В тях понякога е трудно да се разграничи нарушаването на етичните кодекси на журналистите и нарушаването на Наказателния кодекс. Медийната корупция може да бъде разглеждана от правен, политологичен и етичен аспект. Правен прочит: Ако за отправна точка на корупцията в публичния, частния и НПО-сектора се използва правният анализ, медийна корупция може да се констатира, когато при изпълнение на служебните им задължения журналисти и други представители на медиите се облагодетелстват противозаконно. Но в практиката е истинско предизвикателство да се дефинират корупционните практики в медиите и те да бъдат обект на съдебно преследване, особено, когато става въпрос за реклама, спонсорство или отношения между политици и журналисти. Политологичен прочит: Когато медиите експлоатират правото си на директен достъп до източниците на информация и информацията, която създават, е с цел лично, частно или корпоративно облагодетелстване, те извършват три прегрешения спрямо обществото: превръщат се в ненадеждна платформа за информация, злоупотребяват с правото си да критикуват и контролират властта (политическа, икономическа и др.) и по този начин правят невъзможно рационалното участие на гражданите в политическия живот, на свободния пазар и при вземането на други решения във всекидневието. Медиите, в които процъфтяват корупционни практики и които дори са само уязвими за корупционни въздействия, променят дневния ред на обществото. Етичен прочит: От етична гледна точка медийната корупция може да бъде определена като вид морален упадък. Главната опасност, която тя носи, се състои в това че просветената публика губи своето доверие в медиите. Доверието на публиката е най-ценният капитал на медиите – символен капитал, който те получават в замяна на правото си да информират независимо и критично. Това право от своя страна гарантира легитимността на журналистиката. В такъв смисъл краткосрочните предимства, които журналистите получават вследствие на корупционните практики, увреждат в дългосрочен план доверието в засегнатата медия. А кой носи отговорността за медийната корупция? Най-разпространена е индивудуалната медийна корупция (при журналисти, издатели и собственици на медии). В страни със значими демократични дефицити медийната корупция има системно-структурен характер, както ще стане ясно по-долу. Eмпирично-аналитични изследвания за медийната корупция: При реализираното кабинетно проучване по проблема „медийна корупция“ бяха регистрирани две международни изследвания, които изхождат от това, че корупцията в новинарските медии ограбва правото на гражданите да бъдат информирани достоверно, следователно и тяхната способност да вземат самостоятелни лични и колективни решения. Медийната корупция повлиява негативно всички страни в комуникационния процес: източници на новини – журналисти – рекламодатели респ. политици – публиката. Първото проучване, реализирано по поръчка на Международната асоциация по пъблик рилейшънс (IPRA) , изследва корупционните практики в най-влиятелните комерсиални всекидневници на базата на допитване до 242 PR-експерти и експерти по масови комуникации от 54 страни. Целта е да се проучи тяхното възприятие на подкупа и другите корупционни практики в медиите. Резултатите показват, че въпреки че медийната корупция е по-силно изразена в различни части по света, никой регион не е имунизиран срещу нея: 63 процента от анкетираните от Източна Европа са на мнение, че в региона съществува явлението „заказуха“ – писане на информации срещу заплащане „под масата“; 87 процента от PR- и медийните експерти от Източна Европа и 85 процента от експертите от Южна Азия считат, че журналистите не отклоняват предложения за пътувания, нощувки в хотели или подаръци в замяна на по-благосклонно информиране или, ако го правят, това се случва рядко; 41 процента от интервюираните от Латинска Америка са на мнение, че журналисти от региона биват подкупвани, за да не публикуват определени теми. Между 52 и 60 процента от PR- и медийните експерти от Източна Европа и Латинска Америка считат, че в печатните медии се публикува скрита реклама. Възприятието на корупцията в медиите сред PR- и медийните експерти от Северна Америка е много по-ограничено, въпреки че и те споделят за корупционни практики в местните медии. Макар че тази студия откроява определена тенденция по проблема „медийна корупция“, резултатите от нея трябва да бъдат интерпретирани много внимателно поради много малката извадка, с която оперира. Втората студия: „Cash for News Coverage“, предлага Международен индекс на подкупа в осведомяването, който се базира на осем индикатора, изпрани от 58 експерти от IPRA и Института по Public Relations ( IPR), САЩ. Към индикаторите, които се базират на публично досъпни и надеждни данни от международно признати изследвания, спадат следните: наличие или отсъствие на устойчиви традиции на гражданско самоуправление; състояние на антикорупционното законодателство и неговото приложение; състояние на свободата на словото и на медиите, на правото на достъп до информация и на медийната конкуренция и др. Изследвана е само вероятността за наличието на „платени новини“. Първи в класацията от 66 страни са Финландия, Дания, Нова Зеландия, Норвегия, Германия, Исландия и САЩ. За тези страни вероятността за наличие на „платени новини“ в медиите е оценена като най-ниска. На последните места в списъка са Китай, Саудитска Арабия, Виетнам и Бангладеш. България присъства в златната среда – на 17 място, заедно с Чехия и Хонконг. Но класирането й вече говори за един от дефицитите на това изследване, чиито резултати се базират на вторичен анализ на съществуващи източници. България дори заема едно място пред Русия – страна, в която по онова време корупционните практики в притежаваните от олигарси медии са много по-разпространени отколкото в България. Според изследването тя получава добри оценки заради изготвянето и приемането на Етичния кодекс на българските медии, чието приложение обаче поставя множество въпросителни. Въпреки че резултатите от проучването не са потвърдени от количествено изследване, те осветяват един предполагаем, но дълго време премълчаван проблем. Системната корупция в медиите: Въз основа на оскъдните налични данни от отделни проучвания, доспъпни в интернет, в монографията е направен опит за представяне на проблема „медийна корупция“ в пет различни страни: Перу, Филипините, Индия, Турция и Китай. Въпреки че между подбраните страни има съществени различия в политически, икономически и социокултурен план - първите четири са „дефектни демокрации“, а Китай съчетава еднопартийна система и пазарно стопанство, в тях се наблюдават две общи характеристики: системен и универсален характер на медийната корупция. Ето как се проявява тя в отделните страни. Перу: Провеждане на кампании с черен пиар срещу противниците на режима на тогавашния президент Фухимори (неофициални поръчки) или инструментализиране на медии от страна на провинциални правителства (официални поръчки). Медийната корупция в страната има изразен системен характер: тя засяга както медийните собственици, така и репортерите. Причините трябва да бъдат търсени както в ниското заплащасне на журналистите на един либерализиран пазар (голяма конкуренция за работни места), така и в структурата на собствеността на повечето печатни медии (семейна собственост). Те принадлежат на фамилии, който първоначално са развивали бизнес, различен от медийния. В условията на кризи на медийния пазар те обаче нямат усет за това как да противодействат на драстичното намаляване на приходите. При тези обстоятелства нараства влиянието и значението на нелегитимното финанисране на медиите, вкл. и на подкупите с цел извършване на определени услуги. Филипините. След признаването на независимостта след Втората световна война филипинските медии, които по правило са свързани с олигарси, възприемат модела на т.нар. жълта преса в САЩ. Културата на корупцията възниква през 50-те години с индивидуални плащания, през 60-те години става всекидневна, а през 70-те години се институционализира в системата на т.нар. „envelopmental journalism“. Корупцията процьфтява по време на военния режим на Фердинанд Маркос през 70-те и 80-те години, въпреки ограниченията за свободата на пресата. През този период медиите обслужват на първо място правителствената политика. Предпоставки за обичайната корупция в медиите са бедността сред журналистите, комерсиализирането на медийната система и социокултурни фактори като принадлежността към фамилни и приятелски кръгове. Индия: Резултатите от проучване, извършено от двама опитни разследващи журналисти по поръчка на индийския Прессъвет, установява феномена „патени новини“ в пресата. Въз основа на разговори с журналисти и политици и анализи на публикации, за които съществуват подозрения, че са платени, студията установява, че най-голям е размерът на медийната корупция в големите регионални вестници и в по-малките регионални телевизии. Установени са следните неетични и корупционни практики: наличие на тарифи за публикуване на новини; конфликти на интереси (вж. присъствието на медийни предприятия в структурата на немедийни конгломерати); скрита реклама. Турция: Състоянието на свободата на пресата в страната се влошава устойчиво. Нивото на медийна концентрация е високо (медийните могули разполагат с голяма публична власт, но тя им създава и силни врагове). Наблюдава се напреднала симбиоза между медийни-, бизнес- и политически елити в условията на силно развит политически клиентелизъм. Повечето от най-влиятелните медии са част от структурата на немедийни икономически или финансови конгломерати, което е водеща предпоставка за повлияване на редакционната политика. Обичайната практика е медийните предприятия да препродават вестникарската хартия, която са получили вече субсидирана от държавата. Освен това медийните собственици получават на изгодни цени парцели и изгодни кредити от държавните банки. Нерядко те правят изгоден бизнес, за който си осигуряват подкрепата на политиците срещу срещу финансови възнаграждения. Китай: Въпреки че медиите все по-устойчиво се превръщат в пазарни субекти, те са все още силно зависими от комунистическата партия / държавата. Партийният монопол в пресата осигурява привилегии на големите медии, чиито ръководители, като шефовете на държавната телевизия например, се назначават директно от министрите и губернаторите на провинции. Корупцията по върховете на медиите се изразява в инструментализирането на големия обществен авторитет на медийните звезди с цел упражняване на търговия с влияние. Тази практика се реализира в отношенията на медиите с пазарни субекти, но също така и с административни структури, които се стремят към популяризиране на собствената си дейност. Като корупционни могат да бъдат дефинирани следните практика в медиите: писане на блогосклонни и разкрасяващи статии в медиите срещу заплащане под масата, публикуване на скрита реклама и подвеждащи информации, умишлено премълчаване и прикриване на определени теми и проблеми. В монографията са използвани и други подходи за изучаване на проблема „корупция в медиите“. II. Втора част: Настоящата работа включва и справка - анализ за българските медийни барони. В нея се анализират системно-структурните предпоставки за автоцензура и media bias в печатните медии. Тя е изготвена с помощта на проучвания в търговския регистър, въз основа на публикации в медиите и със средствата на журналистическо проучване за тиражите на водещите печатни медии. Представена е структурата на собствеността на 21 национални всекидневника и седмичника, проследени са и интересите на собствениците им в различни бизнес сфери и политическите им ангажименти. Основният извод е, че подобна структура на собствеността е предпоставка за развитието на корпоративна журналистика, която е в ущърб на обществените интереси. Тя може да бъде вход към системна медийна корупция, още повече че политическата и журналистическата култури на България имат много общи черти с дефектните демокрации, макар че би било пресилено страната да бъде пречислена към тях. Но дали гореизброените фактори, които предизвикват или улесняват медийната корупция, са валидни и за случая „България“, може да се докаже с друго, самостоятелно проучване. III. Трета част: Част от монографията е и извършеният контент анализ на публикации в десет национални издания за периода 1991 – 2009 г., който разкрива „колко силно лаят кучетата“ по темата „корупция“. Изводът е, че вестниците по-скоро играят ролята на регистратори и усилватели на политическото говорене за предполагаеми или разкрити корупционни практики и много по-рядко ги разобличават самостоятелно с помощта на задълбочени разследвания и компетентни анализи. Влизайки в такава роля, те не се оказват на висотата на нормативните очаквания към свободните и независими медии в демократичното общество. С този модел на отразяване на корупцията в България вестниците допринасят за разрастване на корупционната среда, чиято жертва могат да станат и често стават самите те. Заключение: Направеното изследване на проблема „медийна корупция“ показва, че тя е световен феномен. Хранителна почва за корупционните практики в медиите са политическото им инструментализиране, осъществявано най-често в условията на медийно- политическа симбиоза, наличието на рестриктивно медийно законодателство, което опитомява медиите и ги прави податливи на натиск, и приматът на комерсиалната им логика на разитие. Корупцията в медиите се среща обикновено на индивидуално ниво (отделни журналисти, издатели и медийни собственици). Най-силно е разпространена в дефектните демокрации, където има системно-структурен характер . В тези страни много сино е влиянието на регионални образци на обществено-политически и социокултурни развития като политически клиентелизъм, наличие на култура, която толерира интересите на приятелски и роднински кръгове в ущърб на професионалните и етични стандарти в журналистиката и др. Освен на самите медии, медийната корупция вреди на политиката, пазара и не на последно място на гражданите. Най-големи са щетите за политическия процес в страни, в които останалите посреднически струкури в политическата система – партиите, синдикатите, неправителствения сектор и гражданските инициативи са слабо развити. Публикуването на маскирани като журналистически текстове пиар съобщения, търговията с влияние с медийната власт, премълчаването на определени теми срещу оказване на съответните услуги – всички тези феномени в дългосрочен план водят до трайна подмяна на дневния ред на обществото. Последиците са чувствителна загуба на доверието на публиката в медиите – техният най-важен капитал. Наличието на сиви зони и корупционни практики в медиите не на последно място дава доспотатъчно поводи за трезви анализи и критично преосмисляне на дебатите за класическите теории и концепции за свобода на пресата и по-новите подходи за социалната отговорност на медиите.
|
|---|